на Елинор Катън
Свят на мистерии, предателства, страсти
и всичко това под безучастния поглед на звездното небе
Теру Тафарей още нямаше трийсет години. Тялото му беше добре оформено и мускулесто и излъчваше онази самонадеяност и напращяла сила на пристегната пружина, които са толкова присъщи на младостта, не беше открито горделив, но никога не показваше преклонение или смущение пред другиго. Притежаваше стаена надменност, темел от самоувереност, която не се нуждаеше нито от доказателство, нито от потвърждение, понеже, макар да му се носеше славата на воин и да се радваше на уважение в племето си, самомнението му не беше изградено въз основа на постиженията. Той просто знаеше, че красотата и силата му са несравними и че е по-добър от повечето си събратя.
В същото време обаче това високо самомнение го притесняваше, защото Тафарей съзнаваше, че то води към духовна гибел. Даваше си сметка, че самоувереността е белег на повърхностност и че собствената оценка не е признак за истинската стойност, но въпреки това не можеше да се отърси от самонадеяността си. И това го тревожеше. Тревожеше го, че красотата му е само привидна, куха като раковина без месо, празна мидена черупка, тревожеше го, че самооценката му издава единствено суета. Затова той си наложи да поеме по пътя на духовното извисение. Търсеше мъдростта на дедите си, за да се научи как да изпитва съмнение в себе си. Както монахът се стреми да преодолее по-низшите проявления на тялото си, така и Теру Тафарей се стремеше да надхвърли по-низшите проявления на волята си, само че човек няма как да овладее волята си, без да я използва. Той не можеше да намери равновесие между пълната покорност пред подтиците си и противопоставянето им.
Племето, към което принадлежеше, путини нгай таху, навремето беше населявало цялото западно крайбрежие на Южния остров от стръмните брегове на фиордите на юг до обраслите с палми каменисти плажове далече на север. Преди шест години Короната беше закупила това обширно пространство срещу триста лири, а за путини нгай таху бяха останали само река Арахура, парченца от брега й и малък участък земя край Маухера, устието на река Грей. Още тогава преговорите се бяха сторили на маорите нечестни, а сега, шест години по-късно, те бяха сигурни, че сделката е пладнешки обир. Хилядите златотърсачи, които прииждаха по крайбрежието в търсене на скъпоценния метал, заплащаха по лира за разрешително, а земята се търгуваше по десет шилинга на акър. Тези приходи бяха значителни, при това в тях не влизаше самото злато, скрито в недрата на реките и пръснато в пясъка, чиято съвкупна стойност беше толкова колосална, че все още не беше изчислена. Замислеше ли се за богатството, което по право се падаше на племето му, Тафарей усещаше как в гърдите му се надига гняв, който сковаваше сърцето и душеше гърлото му.
Затова Кросби Уелс беше дал своите петдесет лири на Короната, а не на путини нгай таху, за да закупи сто акра в източния край на долината Арахура, където земята беше гъсто обрасла с тотара, местно дърво с хубава дървесина, която с готовност се подчиняваше на ножа и не се влияеше нито от солта, нито от бурите в океана. Уелс беше доволен от сделката. На този свят ценеше най-много две неща: усилната работа и отплатата от нея — уиски, когато можеше да се намери, а в останалото време джин. Сам си построи къща от една стая с изглед към реката, разчисти просека за градина и се захвана да издигне дъскорезница.
Теру Тафарей често пътуваше из долината, тъй като беше събирач на пунаму, а река Арахура беше пълна с тези гладки млечнозелени камъни, които при срязване разкриваха лъскава нефритена вътрешност, по-яка от стомана. Той умееше да дълбае камъка, даже според някои беше ненадминат майстор, но всъщност истинската му дарба беше да открива тези съкровища в коритото на реката. Колкото и да беше ярка и лъскава вътрешността им, отвън пунаму бяха съвсем обикновени на вид, благодарение на набитото си око Тафарей избягваше трудното разбиване на камъните на място и направо ги занасяше недокоснати в Маухера, тъй че да бъдат благословени и разчупени според ритуала.
Парцелът, закупен от Кросби Уелс, граничеше със земите на племето или по-точно казано, с малкия участък, на който путини нгай таху бяха изтласкани. Така или иначе, Теру Тафарей още в самото начало се сблъска със заселника, привлечен от шума на брадвата му, отекващ из цялата долина. Познанството им потръгна сърдечно и срещите им зачестиха, постепенно маорът навикна да се отбива в дома на Кросби Уелс всеки път, когато минеше от тук. Оказа се, че Уелс е запален изследовател на живота и ритуалите на маорите и така тези гостувания се превърнаха в традиция.
Теру Тафарей обичаше да просвещава събеседниците си за своите качествата и най му беше приятно да го прави, когато слушателите ласкаеха тези страни на личността му, за които той питаеше дълбоко в себе си съмнения, а именно неговия маури, тоест душата и вярата му. През последвалите месеци Кросби Уелс неуморно го разпитваше за вярата му — като човек и като маор, спадащ към племето нгай таху. Не криеше, че Тафарей е първият неевропеец, с когото разговаря, и любопитството му беше ненаситно. Трябва да се отбележи, че през този период маорът не узна почти нищо за приятеля си, тъй като той рядко отваряше дума за миналото си, а Тафарей нямаше навика да разпитва. Маорът смяташе Кросби Уелс за сродна душа и често му го казваше, защото като всички самоуверени хора обичаше да се сравнява с другите и виждаше в тези сравнения най-искрени похвали.
Сутринта след смъртта на Кросби Уелс Тафарей пристигна в дома му с дар, какъвто им беше обичаят: той осигуряваше месото, а Уелс — пивото, и тази уговорка удовлетворяваше и двамата. В просеката пред къщата маорът се натъкна на каруца, която тъкмо потегляше обратно към града. Юздите бяха в ръцете на доктор Гилис, лекаря на Хокитика, до него седеше капеланът на затвора Кауъл Девлин. Тафарей не ги познаваше, ала погледът му се плъзна по талигата и под нагънатото одеяло зърна очертанията на тяло, отдолу стърчаха ботуши, които много пъти беше виждал. Маорът извика и изтърва дара си на земята. Свещеникът го съжали и му предложи да придружи другаря си до Хокитика, където щяха да го подготвят за погребване и след това да го заровят. На капрата нямало място, но ако желаел, можело да седна на стърчишката, стига да внимава да не падне.
Когато каруцата навлезе в Хокитика и затрополи по главната улица, търговците и хората от странноприемниците по „Гуляйджийска” наизлязоха да я посрещнат. Някои дори изтичаха напред, за да виждат по-добре, но безизразен и унил, Теру Тафарей не обръщаше внимание на любопитните погледи. С едната ръка се беше хванал хлабаво за глезена на Уелс. При всяко разклащане на каруцата тялото подскачаше и се полюшваше. Когато стигнаха полицейския лагер, маорът не помръдна. Седеше и чакаше, без да пуска глезена на Уелс, докато другите разговаряха.
Бъчварят в Хокитика се беше съгласил да скове чамов ковчег и заоблен надгробен кръст, на който да изпише с боя името на покойника и годините, обрамчили живота му. (Никой не знаеше кога точно е роден Кросби Уелс, но на корицата на Библията му беше отбелязана с мастило 1809 година и тя можеше да мине за приемлива година за раждане, тъй като според нея излизаше, че покойникът е на петдесет и седем, затова и тя беше изписана от бъчваря на надгробния кръст.) Докато тези задачи бъдат свършени и бъде изкопан гробът, тъмничарят Шепард нареди Кросби Уелс да бъде положен на пода в личния му кабинет — само един муселинен чаршаф разделяше тялото от дюшемето.
След като го нагласиха със скръстени на гърдите ръце, тъмничарят изкара всички от стаята и затръшна вратата тъй, че коридорът потрепери. Вътрешните стени в къщата бяха направени от басма, опъната на рамки от летвички, прикрепени към гредите, и когато външните дъски поскърцваха от вятъра, от тежки стъпки или от рязко захлопване на врата, басмените прегради трептяха и по тях се надигаха вълнички като в езеро — докато ги гледаше как пърхат като крилца на пеперуди, човек нямаше как да не се замисли за широкото няколко пръста и пълно с прахоляк пространство между платовете от двете страни на рамката, по която се очертаваха движещите се сенки на хората в съседната стая.
Тафарей настоя, че някой трябва да седне при мъртвия. Не можело да оставят Уелс сам, проснат на пода, дори без една запалена свещ и без да има кой да бди над него, да го докосва, да се моли и да му пее. Опита се да обясни основните принципи на танги, само че те не бяха принципи в истинския смисъл на думата, бяха свещени ритуали, които нито можеха да бъдат обяснени на непосветените, нито да бъдат защитавани, просто така се правеше, такава беше традицията. Докато тялото не бъде погребано, духът не го напуска напълно, рече маорът. Трябва да му се пее, да се казват молитви. Тъмничарят му се сопна и го нарече езичник. Тафарей се ядоса. Някой трябвало да остане. Той щял да го направи. Кросби Уелс му бил приятел и брат. Кросби Уелс, възрази Шепард, бил бял и освен ако не се заблуждавал от сенките тук, според него маорът бил твърде мургав, че да му е брат. Погребението щяло да е във вторник сутринта, ако искал да помогне, да отидел да изкопае гроба.
Тафарей обаче остана. Първо бдеше над покойника от навеса пред вратата, а после, след като го прогониха от там, се премести на пътеката между дома на тъмничаря и затвора. Накрая Шепард изскочи с дългоцевен пистолет в ръка и го заплаши, че ако го види на по-малко от петдесет метра от лагера, преди да дойде времето да спуснат тялото на Кросби Уелс в земята, ще го застреля, Бог да му е на помощ. Маорът отброи петдесет крачки, седна на земята и се облегна на дървената фасада на банка „Грей и Булър”. От това разстояние бдеше над тялото на приятеля си и му шепнеше ласкави думи в последната му нощ преди духът да се възнесе.
Превод ВЛАДИМИР МОЛЕВ