от Джон УИЛЯМС
(откъс)
Милър се върна чак след два часа. Когато се прибра, подмина с коня лагера, без да поглежда никого. Остави разтреперания, задъхан кон в засипаното с преспи оградено пространство и тръгна уморено през снега към огъня, където останалите го чакаха. Без да казва нищо, постопли ръцете си, синкавочерни от студа и пушечния дим, който още личеше по тях, после се завъртя няколко пъти, за да се сгрее отвсякъде.
След минута мълчание Шнайдър каза прегракнало:
– Е? Какво е положението?
– Затрупани сме в преспите — отвърна Милър. — Не стигнах и на петстотин метра в прохода. Там, където обърнах коня, на места снегът беше висок към четири метра и доколкото видях, нататък бе още по-страшно.
Както беше приклекнал, Шнайдър се шляпна по коленете и се изправи. Изрита една овъглена цепеница, която се бе смъкнала от огъня и пращеше върху мократа земя.
– Така си и знаех — каза глухо. — Божичко, знаех си още преди да ми кажеш. — Той премести поглед от Милър към Андрюс и после пак към Милър. — Казах ви, нещастници такива, че трябва да се махаме оттук, а вие не искахте и да чуете. Вижте сега докъде се докарахте. И какво ще правите сега?
– Ще чакаме — отговори Милър. — Ще се приготвим, в случай че пак излезе снежна буря, и ще чакаме.
– А, без мен — тросна се Шнайдър. — Аз се махам.
Милър кимна.
– Ако измислиш как, Фред, направи го.
Андрюс се изправи и му каза:
– Само през прохода, откъдето дойдохме, ли можем да излезем оттук?
– Да, освен ако не искаш да рискуваш и да прехвърлиш планината — потвърди Милър.
Шнайдър разпери ръце.
– Е, какво ни пречи да минем оттам?
– Нищо, ако си толкова глупав, че да опиташ — рече Милър. — Дори да си направиш обувки за сняг, няма да можеш да вземеш нищо със себе си. Ще затънеш в първата пряспа, на която се натъкнеш. През зимата няма с какво да се храниш високо в планината.
– Ако не си съвсем изпосталял, ще издържиш — възрази Шнайдър.
– Дори и да си толкова безразсъден, за да опиташ, рискуваш да те връхлети друга снежна буря. Опитвал ли си някога да чакаш в планината да утихне снежна буря? Няма да издържиш и един час.
– Все има някакъв шанс, нека опитаме — продължи да настоява Шнайдър.
– Дори и да си толкова глупав да рискуваш, без да познаваш местността, нищо чудно да вървиш седмица-две, докато срещнеш някого, който да те упъти. Оттук до Денвър няма нищо, за което да си заслужава да говорим, а Денвър си е далеч.
– Ти познаваш местността — настоя Шнайдър. — Можеш да ни покажеш пътя.
– Освен това — допълни Милър — ще се наложи да оставим тук всичко.
Известно време Шнайдър мълча. После кимна и изрита още веднъж мократа цепеница.
– Такава ли била работата — каза напрегнато. — Трябваше да се досетя. Не искаш да се разделиш с проклетите кожи.
– Не само с кожите — напомни Милър. — Няма да можем да вземем нищо с нас. Конете ще побягнат, воловете ще отидат при бизоните, които са оцелели. След всички усилия ще се приберем с празни ръце.
– Такава ли била работата — повтори Шнайдър вече по-високо. — Това те е мъчело. Е, за мен то е без значение. Ако се наложи, ще тръгна сам. Ще рискувам, ти само ми посочи накъде да вървя и ми обясни как да се ориентирам.
– Без тия — отсече Милър.
– Моля?
– Трябваш ми тук — натърти другият мъж. — Трима… — Той погледна към Чарли Хоуг, който се клатеше пред огъня и си тананикаше беззвучно. — Двама няма да се справят с каруцата и кожите по нанадолнището. Трябва ни помощта ти.
Шнайдър го гледа дълго.
– Нещастник — каза той. — Не ми даваш дори този шанс.
– Как да не ти давам — давам ти го, твоят шанс е да останеш тук с нас. Дори да ти кажа откъде да минеш и как да се ориентираш, няма да се справиш. Шансът ти да останеш жив е да стоиш тук с нас.
