“АВГУСТ” на Джон Уилямс
Юлия, или любовта, която убива (откъс)
ІV
Дневникът на Юлия, Пандатерия
(4 г. сл. Хр.)
Имала съм в живота си трима съпрузи и не съм обичала никого от тях…
Вчера сутринта не знаех какво искам да кажа и написах тези думи, а сега умувам какво ли означават. Не знам. Знам само, че въпросът ми хрумна късно в живота, когато вече беше все едно.
Поетите казват, че младостта е часът на кипналата кръв, часът на любовта, мигът на страстта и че с времето идват охлаждащите душове на мъдростта, които те лекуват от тръпката. Поетите грешат. Вкусих от любовта късно в живота, когато вече не можех да й се насладя. Младостта не знае нищо и страстта й е безпредметна.
Сгодиха ме за пръв път четиринайсетгодишна за братовчед ми Марцел, син на сестрата на татко Октавия. Сигурно заради огромното ми невежество, заради невежеството на жените изобщо по онова време този брак ми се струваше съвсем обичаен. Откакто се помнех, Марцел бе част от дома ни заедно с другите деца на Октавия и Ливия, бях израсла с него, но не го познавах. Сега, близо трийсет години по-късно, почти не помня какъв е бил и как е изглеждал. Струва ми се, беше висок и рус като всички в рода на Октавиите.
Помня обаче писмото, което татко ми прати, за да ми съобщи за годежа. Помня тона му. Сякаш пишеше на чужд човек, високопарно и сковано, което не беше в неговия стил. Пишеше ми от Испания, където близо от година се бе заел да потушава пограничните бунтове, поход, в който Марцел го придружаваше, макар и да бе само на седемнайсет. Бил убеден (пишеше баща ми) в силния дух и верността на Марцел и понеже искал дъщеря му да бъде поверена на грижите на човек, безспорно достоен, бил отсъдил, че този брак е в огромен интерес на мен и на семейството ни. Искал да съм щастлива, съжалявал, че няма да бъде в Рим, за да заеме по време на церемонията полагащото му се място, и бил помолил приятеля си Марк Агрипа да го замества, освен това Ливия щяла да ме уведоми какво още се очаквало от мен.
На четиринайсет се мислех за жена, бяха ми го внушили. Бях ученичка на Атенодор, бях дъщеря на император и ми предстоеше да се омъжа. Смятам, че се държах възможно най-възпитано и безучастно, докато възпитаността и безучастието не станаха почти истински – нямах опасения от света, в който започвах да навлизам.
А и Марцел ми беше все така чужд. След като се прибра от Испания, разговаряхме сдържано, както винаги. Подготовката за сватбата продължаваше, сякаш никой от двамата няма нищо общо с нея. Сега вече знам, че наистина е било така.
Церемонията се проведе както едно време. Марцел ми поднесе пред свидетели подарък, инкрустирана с перли кутийка от слонова кост от Испания, и аз го приех с ритуалните думи, вечерта преди сватбата в присъствието на Ливия, Октавия и Марк Агрипа се простих с играчките от детството и онези, които можеха да горят, предадох на боговете, закрилници на дома, късно същата вечер Ливия изпълни задължението на майката и ми сплете косата на шест плитки – символ на това, че ставам жена, а после ги прихвана с ленти от бяла вълна.
Присъствах на церемонията така, сякаш сънувам. Гостите и роднините се събраха на двора, жреците казаха каквото казват жреци, книжата бяха подписани пред свидетелите и разменени, а аз изрекох думите, които ме свързваха с мъжа ми. Късно вечерта, след пиршеството Ливия и Октавия ме облякоха според обичая в булчинска туника и ме отведоха в покоите на Марцел. Не знам какво съм очаквала.
Той седеше в края на леглото и се прозяваше, цветята от сватбата бяха разпилени небрежно по пода.
– Късно е – каза Марцел и добави с тона, с който ми бе говорил, когато бях малка: — Лягай си.
Легнах, сигурно съм треперела. Марцел се прозина още веднъж, обърна ми гръб и след малко вече беше заспал.
Така започна моят съпружески живот и той не се промени особено през двете години, когато бях омъжена за Марцел. Както вече писах, сега почти не го помня и няма особени причини да го правя.
